Да си представим, че часът е 7 и 10 сутринта. В 8 часа ти трябва да си заел работното си място или да си положил задни части пред черната дъска (май вече са бели с маркерчета, ама карай). Плахо пристъпваш към спирката на автобуса/ трамвая/ тролея, а от там те посреща солидна група гражданоподобни същества. Прилежното ти якенце изглежда смехотворно спрямо одеждите опасващи телесата на трудовия човек на България. Тези доспехи калени в безброй битки за място в автобуса си имат своите отличителни белези. Преобладават безличните цветове, сякаш камуфлаж предназначен за сливане със сивото ежедневие. Ти не им се сърдиш, че са такива, животът се справя с всеки рано или късно. Проблемът е, че те са адски сърдити на теб. Може би се дразнят, че не си като тях, не знам, но ти задължително си „льольо” (каква хубава българска дума) с глупави претенции. Както и да е. Палиш цигара или там каквото правиш докато чакаш по спирките. След няколко десетки минути, тромаво иззад завоя, се задава масивна купчина метал. След като едва не се обръща завивайки, машината уморено застива за няколко секунди. Вратите се отварят, а оттам изпадат дузина измачкани персони и с типичен поздрав предназначен за водача на превозното средство се отдалечават в неясна посока.
Множеството настървено се скупчва около портите на „железния кон” и започва свирепо да се натъпква. Айнщайн сигурно би се хванал за главата когато установи, че неговите закони нямат власт в българския градски транспорт. Само тук на площ един квадратен метър могат да се поберат 10-15 души. Невероятно. Но тези мисли бързо се изпаряват от главата ти, защото е време да впрегнеш цялата си налична воля и нахалство за да имаш макар и минимален шанс да попаднеш сред щастливците намерили място на борда. „Извинете” е най-често повтаряната дума рано сутрин. С този рефрен на уста започваш да раздаваш лакти и с бавна, но сигурна крачка се добираш до заветното първо стъпало. „Влезте на вътре, има още” е също така популярна пословица, която ти отбягваш, но гражданите са влюбени в нея и задължително я привикват сякаш им дава допълнителни сили. С нескрито задоволство наблюдаваш как поне десетима потенциални пътници отпадат от сметките. Една от тях - баба със светло синя коса е втренчила погледа си в теб, поглед изпълнен с очарователна смесица между отчаяние и ненавист. Изпращаш я с усмивка, крещейки на ум „сори кукло, законът на джунглата”.
Порталът хлопва безкомпромисно. Няма мърдане. С тежка въздишка металната купчина поема към следващата спирка. Намираш се на второто стъпало, плътно долепил чатал до задните части на жена на средна възраст. Това щеше да те устройва, ако същата поза не бе заел дядото зад теб. Няма дръжка за която да се хванеш, затова разчиташ на живата маса. Отпускаш се безпомощно. Поемаш си дълбоко дъх. Хмм, значи така мирише българинът. Свикнал си. Внезапно унесът в който си изпаднал е сепнат от писклив глас – „ще слизате ли”. Народът отзивчиво се заема да прави път на трите деца с огромни раници (задължително с висулки). Отнасяш един лакът в бъбреците, а дядото зад теб ти отдава чест с мощен напън. Превозното средство спира рязко. Под чалга звуците носещи се от шофьорската кабина изпопадалите хора наподобяват някаква форма на извратена хореография. Вратникът мощно се разтваря. Децата минават през краката ти обърсвайки те с чантите за довиждане. Хубаво е, че и дядото зад теб също слиза. На спирката има само 7-8 души. Светли минути предстоят. Чувстваш се човек. Не се допираш до никого, че даже и се хващаш за футуристичните висулки (сещаш се, онези мазни гумени примки) поставени из градскя транспорт от нечия енигматична инженерна мисъл. Потегляте.
Андреа пее поредният си химн възхваляващ половия акт, а ти отделяш няколко минути за да поразсъждаваш над възгледите на Ницше или каквото там възвишено си правиш. Но изразът „затишие пред буря” се олицетворява пред очите ти. Изпод подла маскировка на сцената излизат трима контрольори. Те опитно запретват ръкави на шушляковите си якета (за да се виждат униформите им под тях) и се заемат да громят нередовните грешници. Гражданите се стъписват, страхът започва да се предава от човек на човек. Две пеленачета усетили заплахата проплакват, а ти врял и кипял в подобни битки се долепяш до изхода. В цялата тази суматоха си забравил да закупиш пропуск за таралясника (както винаги). Ястребовият поглед на униформена жена над четиридесетте улавя намеренията ти и с все сила се втурва към теб. Червената и къдрава коса се извисява над множеството и заплашително наближава. От ръката и виси уред наподобяващ калкулатор от зората на осемдесетте.
Впрочем откакто инспекторите се въоръжиха с тази техника от тях започна да лъха самочувствие. Не знам, може би бабите се дивят на кубчето с дисплейче, но май ти не си от тях. „Карти и билети”, провиква се контрольорката по твой адрес. Превозното средство удря спирачки за поредната спирка. Червенокосата залита за момент, а ти с премерен скок излизаш на каданс през разтварящите си врати. Отдалечаваш се няколко стъпки и поглеждаш към потокът от хора натъпкващ се през портала. Контролата няма никакъв шанс и тя го знае. Взима 300 лева за какви шансове си говорим въобще...
Палиш цигара, (или лапаш дъвка, както предпочиташ) оглеждаш се. Ръчният ти часовник показва 8 без 10 часа. Тръгваш пеша. Някак чувстваш лекота. Далеч си от онези хора, далеч си от ежедневието. Само ти и прашните улици. Докато изпреварваш заседналото в задръстване превозно средство мерваш лицата на хората през мазните прозорци. Нещо те обхваща. Коремът ти се стяга. Повдига ти се. Карикатура на общество, а ти си просто една безлична щриха. Без капчица индивидуалност. Повръщаш зад едни препълнени кофи за боклук. Пак ще закъснееш. Нищо. Ще походя пеша...
Няма коментари:
Публикуване на коментар