Входната врата на УНСС. Навън времето е горещо и облачно и върху кожата ми се е формирал плътен пласт лепкав секрет. Поглеждам шарените плакати по движещата се врата и навсякъде откривам пъстри колажи от лога на различни спонсори, комбинирани с текстова кутийка „Студентски съвет организира...”. Дори не си правя труда да разбера какво организира; все пак съм четвърти курс и отдавна знам малко повече за „съвета“ и неговите мероприятия, да не говорим, че идеята ми за забавление се различава крайно много от посещение на Котън КЛЪБ, слушане на Графа на живо и Ариана 330 милилитра на промоционална цена.
Зад мен две дебелокраки девойки крачат към входа с големите си чанти с капси и разговарят на колоритен диалект как ги мързи да учат и не знаят как „ша го земат”.
„Знанието сигурно, знанието” - мисля си ехидно.
Електрическата врата се разтваря услужливо и ми предлага обятията на Института. Поглеждам към кабинката, където са охранителите-портиери. Един от тях отвръща на погледа ми и в него виждам отражение на заговор, в който аз съм жертвената овчица. Не успявам да разгадая мистерията напълно, защото очният ни контакт е прекъснат от върволицата клонинги на студентски град – черно леко лъскаво яке върху блузка по тялото, под която се вижда колан държащ модерни дънки с капсички и преливащи цветове. Цялата прелест се носи върху странни обувки с неясна форма и предназначение.
В ръката си всеки един от тези рицари на образователната система държи найлоново пликче пълно със знания. Днес нямам сили да се вглеждам в погледите им. Забивам очи в земята и се старая да игнорирам крясъците, които подскачат около мен и върху мен.
Разнородните диалекти прехвърчат наоколо като екзотични птици, а едно пълно момче със свинска физиономия приковава вниманието на околните крещейки по телефона. Тъй като е вдигнал ръката си по посока на главата, блузката му леко се е повдигнала и е открила обръснатия му пъп. От разговора става ясно, че момчето няма време да свърши някаква работа, а всички са идиоти. След няколко секунди той сваля ръката си, блузата му покрива почти изцяло пъпа, а моравата му физиономия се изнася тежко през движещата се врата. Охраната дори не го удостоява с поглед.
Имам си ритуал – при всяко пътешествие из Института се отбивам в тоалетната. Всеки път когато се изпикая във вонящия писoар ми се струва, че осъществявам връзка, която ме кара да се чувствам по-интегриран тук, а болката в главата ми сякаш се притъпява. Днес на вратата има надпис „НЕ РАБОТИ !!!”. Редовен номер. Не се изненадвам, а изваждам химикалка от чантата си и изписвам отдолу „Ние също”.
По коридора срещам Евгений Нунин, който забързано и жизнерадостно изминава разстояние, кривейки краката си по странен начин.
- Добър ден, Евгений – поздравявам аз.
- Оооо, здрасти! Как си, какво правиш? – влажните му очи се вперват доминиращо в моите, а устните му потреперват. Знам, че само чака подходящ момент за да се изфука и да ме постави на мястото ми. Не го карам да чака дълго.
- Нищо ново. Ти накъде си се разтичал така?
- Отивам до кабинета на г-н Мекярски да попълня един формуляр за командировка. Ще ходим със Студентски съвет в Боровец, един семинар да организираме. Пет дена! – очите му придобиват следоргазмен вид.
- Айде, честито! – отсъждам бащински – запазете университетската чест и не оповръщайте целия хотел.
Евгений Нунин се изсмива грухтейки и две храчки падат върху обувките ми. Той се затътря още по-разбързано по коридора, а аз изпращам с поглед непонятно сучещия му се задник.
Пристигам пред вратата на преподавателя, който едно време не е дошъл когато трябва за да получи нещо, което е трябвало да му дам. Класически случай – не ми се налага за първи път да ходя до Института в извънучебно време за да угодя на настроението и „работното време” на някой преподавател. Чукам и опитвам да вляза, но не успявам. Заключено.
Пищна секретарка минава наоколо.
- Извинете, г-н Душмански къде мога да намеря?
Тя ме поглежда сякаш съм я събудил от сън:
- Няма го днес, елате утре между 4 и 5 часа. – и изчезва в някоя от съседните врати, като подръпва полата си надолу.
Един дебел младеж със свинска физиономия се кара с някого по телефона слизайки по стълбите.
Слагам си слушалките и пускам музика, мечтая да се отделя от този свят. Забързвам обратно по коридора, с надеждата да не срещна Евгений отново.
На изхода, малко преди вратата стои купчина с вестници. От първата страница отново ме гледа ректора с отработена блага усмивка и нагъл поглед, от който ми се повдига. Това е УНСССР – УНеСеСе СеРе или Юнайтед СССР, изберете вие. Има си всичко – култ към личността, бездушни подлоги мечтаещи за огризките на някой ореолест титан, освободени от дълга си разпасани офицери и работни пчеличка с неустановени функции. И много, много дойни овце, кози, крави и прасета. Студенти, които ще окичат на стената съмнителните си дипломи, пред които бабите им ще ронят сълзи от гордост. Будни умове, бъдещето на родината, най-критичната маса общество, най-енергичните и най-горещокръвните, виталността на нацията. Океан от виталност, море от знания и реки от алкохол. Честито на печелившите: незнайни чичовци с джакузита-макузита, секси секретарки и фонтанче на входната врата. Дано не се задавят с някоя по-тлъста пържола, другото не е страшно, защото душите им отдавна са мъртви.
На излизане хвърлям поглед към охраната. Не знам дали ме е погледнал, защото върволицата продължава и в двете посоки. Не мога да видя погледа им, дори и да искам. Две госпожици се оплакват една на друга дали „ша го земат с 6”, а аз отдавна съм забравил за плътния слой слуз върху кожата си.
А. Котев
