УНСССР
















Входната врата на УНСС. Навън времето е горещо и облачно и върху кожата ми се е формирал плътен пласт лепкав секрет. Поглеждам шарените плакати по движещата се врата и навсякъде откривам пъстри колажи от лога на различни спонсори, комбинирани с текстова кутийка „Студентски съвет организира...”. Дори не си правя труда да разбера какво организира; все пак съм четвърти курс и отдавна знам малко повече за „съвета“ и неговите мероприятия, да не говорим, че идеята ми за забавление се различава крайно много от посещение на Котън КЛЪБ, слушане на Графа на живо и Ариана 330 милилитра на промоционална цена.

Зад мен две дебелокраки девойки крачат към входа с големите си чанти с капси и разговарят на колоритен диалект как ги мързи да учат и не знаят как „ша го земат”.

„Знанието сигурно, знанието” - мисля си ехидно.

Електрическата врата се разтваря услужливо и ми предлага обятията на Института. Поглеждам към кабинката, където са охранителите-портиери. Един от тях отвръща на погледа ми и в него виждам отражение на заговор, в който аз съм жертвената овчица. Не успявам да разгадая мистерията напълно, защото очният ни контакт е прекъснат от върволицата клонинги на студентски град – черно леко лъскаво яке върху блузка по тялото, под която се вижда колан държащ модерни дънки с капсички и преливащи цветове. Цялата прелест се носи върху странни обувки с неясна форма и предназначение.

В ръката си всеки един от тези рицари на образователната система държи найлоново пликче пълно със знания. Днес нямам сили да се вглеждам в погледите им. Забивам очи в земята и се старая да игнорирам крясъците, които подскачат около мен и върху мен.

Разнородните диалекти прехвърчат наоколо като екзотични птици, а едно пълно момче със свинска физиономия приковава вниманието на околните крещейки по телефона. Тъй като е вдигнал ръката си по посока на главата, блузката му леко се е повдигнала и е открила обръснатия му пъп. От разговора става ясно, че момчето няма време да свърши някаква работа, а всички са идиоти. След няколко секунди той сваля ръката си, блузата му покрива почти изцяло пъпа, а моравата му физиономия се изнася тежко през движещата се врата. Охраната дори не го удостоява с поглед.

Имам си ритуал – при всяко пътешествие из Института се отбивам в тоалетната. Всеки път когато се изпикая във вонящия писoар ми се струва, че осъществявам връзка, която ме кара да се чувствам по-интегриран тук, а болката в главата ми сякаш се притъпява. Днес на вратата има надпис „НЕ РАБОТИ !!!”. Редовен номер. Не се изненадвам, а изваждам химикалка от чантата си и изписвам отдолу „Ние също”.

По коридора срещам Евгений Нунин, който забързано и жизнерадостно изминава разстояние, кривейки краката си по странен начин.


- Добър ден, Евгений – поздравявам аз.


- Оооо, здрасти! Как си, какво правиш? – влажните му очи се вперват доминиращо в моите, а устните му потреперват. Знам, че само чака подходящ момент за да се изфука и да ме постави на мястото ми. Не го карам да чака дълго.


- Нищо ново. Ти накъде си се разтичал така?


- Отивам до кабинета на г-н Мекярски да попълня един формуляр за командировка. Ще ходим със Студентски съвет в Боровец, един семинар да организираме. Пет дена! – очите му придобиват следоргазмен вид.


- Айде, честито! – отсъждам бащински – запазете университетската чест и не оповръщайте целия хотел.


Евгений Нунин се изсмива грухтейки и две храчки падат върху обувките ми. Той се затътря още по-разбързано по коридора, а аз изпращам с поглед непонятно сучещия му се задник.

Пристигам пред вратата на преподавателя, който едно време не е дошъл когато трябва за да получи нещо, което е трябвало да му дам. Класически случай – не ми се налага за първи път да ходя до Института в извънучебно време за да угодя на настроението и „работното време” на някой преподавател. Чукам и опитвам да вляза, но не успявам. Заключено.


Пищна секретарка минава наоколо.


- Извинете, г-н Душмански къде мога да намеря?


Тя ме поглежда сякаш съм я събудил от сън:


- Няма го днес, елате утре между 4 и 5 часа. – и изчезва в някоя от съседните врати, като подръпва полата си надолу.


Един дебел младеж със свинска физиономия се кара с някого по телефона слизайки по стълбите.

Слагам си слушалките и пускам музика, мечтая да се отделя от този свят. Забързвам обратно по коридора, с надеждата да не срещна Евгений отново.

На изхода, малко преди вратата стои купчина с вестници. От първата страница отново ме гледа ректора с отработена блага усмивка и нагъл поглед, от който ми се повдига. Това е УНСССР – УНеСеСе СеРе или Юнайтед СССР, изберете вие. Има си всичко – култ към личността, бездушни подлоги мечтаещи за огризките на някой ореолест титан, освободени от дълга си разпасани офицери и работни пчеличка с неустановени функции. И много, много дойни овце, кози, крави и прасета. Студенти, които ще окичат на стената съмнителните си дипломи, пред които бабите им ще ронят сълзи от гордост. Будни умове, бъдещето на родината, най-критичната маса общество, най-енергичните и най-горещокръвните, виталността на нацията. Океан от виталност, море от знания и реки от алкохол. Честито на печелившите: незнайни чичовци с джакузита-макузита, секси секретарки и фонтанче на входната врата. Дано не се задавят с някоя по-тлъста пържола, другото не е страшно, защото душите им отдавна са мъртви.

На излизане хвърлям поглед към охраната. Не знам дали ме е погледнал, защото върволицата продължава и в двете посоки. Не мога да видя погледа им, дори и да искам. Две госпожици се оплакват една на друга дали „ша го земат с 6”, а аз отдавна съм забравил за плътния слой слуз върху кожата си.


А. Котев

Мъртви думи



Представям си вилна къща в покрайнините на града, пролетна сутрин, домакинът е седнал на масичка под сянката на лозята, пие кафе и прочита първите стихове от новозакупената стихосбирка на млад автор. Човекът се интересува от развитието на българския език, гордее се с традициите в българската поезия и се радва, че е активен свидетел на продължаването им.
По улицата минава съсед, който поздравява през оградата и подхваща разговор свързан със злободневието. Двамата имат мнение по въпроса, нахвърлят го набързо и се уговарят да се видят през уикенда заедно с други свои познати и да обсъдят събитията от седмицата.
Поздравяват се и всеки тръгва по задачите си...

Малко по-късно през деня млад автор е притеснен, тъй като дебютният му роман ще бъде представен публично на организирана среща от издателството. Ще присъстват стотици, а своите рецензии ще прочететат известни и авторитетни литератори.
На друго място човек се подготвя за среща, на която ще бъде представен роман от нов български автор. Заитересован от новите тенденции в българската проза и изпитва онази трудна за описване страст преди досега с новото произведение. Дали това няма да е нов шедьовър?

В кварталното кафене са се събрали хора, които активно спорят за политика и планират организирането на гражданско сдружение, докато на друга маса работници пивовари са се събрали за да обсъдят прочетена статия, касаеща нова технология при производството на бира.

Всички участници в представените от мен ситуации са между 20 и 30 годишни и живеят СЕГА. Да, в това време, да, в това обещство, да, в тази държава. Представям си ги ясно. Не разбирам бариерите, които им пречат да съществуват.
Дами и господа, българската поезия е на световно ниво. Изненадани ли сте? Не, разбира се, нали образователната система ви кара да рецитирате от 5 годишни, а имената на великите поети са издигнати в култ, за тях знае и неграмотния бездомник, който живее в кашон. Българската поезия е велика, защото езикът ни е богат и красив, а индивидуалистичната ни душевност е богата, характерна и цветна. Българинът-индивид рядко е в сивия спектър, често е цветен, краен, темпераментен, чувства, усеща, живее. Рядко е некритичен, често се замисля върху битието си. Да, българинът чувства и мисли.
Ако уредените общества си ги представям като течаща в една посока по изградено каналче рекичка, то българското общество е бушуваща стихия без корито, която не се поддава на рационални закони, защото всеки тече в различна посока. От бушуващите вълни на повърхността изскачат душевни страдания, умело записани на хартия на български език. Поезията пада и се влива в потока, ставайки част от общата стихийна душевност.
Българинът е генетично обвързан с поезията, тя е същностна особеност, която е дълбоко втъкана в нас от рождението ни. Само ние разбираме поезията си, защото ние сме единственият народ, койото говори на български език. Кой ще ни я оцени, ако не ние самите?
Защо трябва тайно под юрганчето вечер да почитаме някой класик, да приемаме преживяното от него като нещо от първо лице и да се дивим на общочовешките драми, които изпитваме и сами? Не, няма да дочакаме ботоксовите холивудски физиономии да проронят сълза на Яворов, но това пречи ли ни да пуснем сами една дузина в негова чест? Новороденият Дебелянов за чие признание ще се бори, дами и господа – за това на британската критика с изтънчената си ирония, или на немската машина убиваща различието с поезия за цветя, залези и хармонична любов?
Новороденият Вапцаров сигурно ще чака да трупа „Лайк-чета“ някъде между клипчетата на Бийонсе и Ъшър feat. Анелия feat Ka.A2. Dumpbass…

Новороденият Ботев е луд, знаем си, защото не пуска безхарактерни услужливи остроумия подтискайки всяко изразяване встрани от нормата на непукизма.
Чакаме признание и силна икономика в услуга на консуматорската култура, защото сме „сериозни“ и ако поискаме сметка за усещанията си ще ни погледнат с неразбиране защото няма да знаят какво да очакват от нас, когато ни се усмихнат лицемерно.

А хората, които си представих по-горе са живи, но се усмихват лицемерно и нямат мнение по въпроса, защото няма с кого да го споделят и взаимно се подминават безмълвно, всеки забил срамежлив поглед в старите си обувки и четящ под юрганче написаната на тъмно поезия, която ще прочете на група смутени приятели, пред които ще се оправдае 3 пъти и 3 пъти ще се извини преди с нервна усмивка да се помоли безмълвно за разбиране.


А. Котев

Общината уби лятното кино до НДК


Лятното кино зад ръбестия паметник пред Националния дворец на културата в София се намира в клинична кома. Странно, защото през изминалите години стотици зрители дружно се вживяваха в сюжетите на прожектираните родни филми. Фактът, че там бяха прожектирани стари (и не толкова) български филми се допълваше от атмосферата на централна София. Българи, насядали в прохладна лятна вечер пред български филми, при това безплатно.
Също така, не рядко сцената се използваше за концерти на популярни и не чак толкова популярни изпълнители. Тази идилия обаче беше убита безкомпромисно, за да напомни, че ние сме просто петънца върху картината наречена "бизнес".

Какво се случи? През 2010 година Бойко преряза поредната лента при откриването на лятната сцена. Тя функционира успешно едно лято в новия си вид. Базата беше построена от „Виваком”, а договорът за ползване на локацията беше сключен с “Camera”. Всичко мина чудесно до юни тази тази година. Столична Община реши да изкара повече пари от наем на локацията и пусна нова обява за наемател. Така „Camera” си събраха камерите, а „Виваком” увиснаха, макар, че бяха подготвили 50 хил. лева за настоящия сезон, който дори щеше да бъде удължен до 6 месеца. Логично процедурата на Столична Община толкова се проточи, че лятото вече е безвъзвратно изгубено.

И така в приказката, която превърна "обществения кенеф” до НДК в локация с културно значение, победиха протагонистите. Спокойно, има и добра новина, ако ви напират бъбреците, ходете да пуснете една вода зад паметника - кенефът отново функционира.