Представям си вилна къща в покрайнините на града, пролетна сутрин, домакинът е седнал на масичка под сянката на лозята, пие кафе и прочита първите стихове от новозакупената стихосбирка на млад автор. Човекът се интересува от развитието на българския език, гордее се с традициите в българската поезия и се радва, че е активен свидетел на продължаването им.
По улицата минава съсед, който поздравява през оградата и подхваща разговор свързан със злободневието. Двамата имат мнение по въпроса, нахвърлят го набързо и се уговарят да се видят през уикенда заедно с други свои познати и да обсъдят събитията от седмицата.
Поздравяват се и всеки тръгва по задачите си...
Малко по-късно през деня млад автор е притеснен, тъй като дебютният му роман ще бъде представен публично на организирана среща от издателството. Ще присъстват стотици, а своите рецензии ще прочететат известни и авторитетни литератори.
На друго място човек се подготвя за среща, на която ще бъде представен роман от нов български автор. Заитересован от новите тенденции в българската проза и изпитва онази трудна за описване страст преди досега с новото произведение. Дали това няма да е нов шедьовър?
В кварталното кафене са се събрали хора, които активно спорят за политика и планират организирането на гражданско сдружение, докато на друга маса работници пивовари са се събрали за да обсъдят прочетена статия, касаеща нова технология при производството на бира.
Всички участници в представените от мен ситуации са между 20 и 30 годишни и живеят СЕГА. Да, в това време, да, в това обещство, да, в тази държава. Представям си ги ясно. Не разбирам бариерите, които им пречат да съществуват.
Дами и господа, българската поезия е на световно ниво. Изненадани ли сте? Не, разбира се, нали образователната система ви кара да рецитирате от 5 годишни, а имената на великите поети са издигнати в култ, за тях знае и неграмотния бездомник, който живее в кашон. Българската поезия е велика, защото езикът ни е богат и красив, а индивидуалистичната ни душевност е богата, характерна и цветна. Българинът-индивид рядко е в сивия спектър, често е цветен, краен, темпераментен, чувства, усеща, живее. Рядко е некритичен, често се замисля върху битието си. Да, българинът чувства и мисли.
Ако уредените общества си ги представям като течаща в една посока по изградено каналче рекичка, то българското общество е бушуваща стихия без корито, която не се поддава на рационални закони, защото всеки тече в различна посока. От бушуващите вълни на повърхността изскачат душевни страдания, умело записани на хартия на български език. Поезията пада и се влива в потока, ставайки част от общата стихийна душевност.
Българинът е генетично обвързан с поезията, тя е същностна особеност, която е дълбоко втъкана в нас от рождението ни. Само ние разбираме поезията си, защото ние сме единственият народ, койото говори на български език. Кой ще ни я оцени, ако не ние самите?
Защо трябва тайно под юрганчето вечер да почитаме някой класик, да приемаме преживяното от него като нещо от първо лице и да се дивим на общочовешките драми, които изпитваме и сами? Не, няма да дочакаме ботоксовите холивудски физиономии да проронят сълза на Яворов, но това пречи ли ни да пуснем сами една дузина в негова чест? Новороденият Дебелянов за чие признание ще се бори, дами и господа – за това на британската критика с изтънчената си ирония, или на немската машина убиваща различието с поезия за цветя, залези и хармонична любов?
Новороденият Вапцаров сигурно ще чака да трупа „Лайк-чета“ някъде между клипчетата на Бийонсе и Ъшър feat. Анелия feat Ka.A2. Dumpbass…
Новороденият Ботев е луд, знаем си, защото не пуска безхарактерни услужливи остроумия подтискайки всяко изразяване встрани от нормата на непукизма.
Чакаме признание и силна икономика в услуга на консуматорската култура, защото сме „сериозни“ и ако поискаме сметка за усещанията си ще ни погледнат с неразбиране защото няма да знаят какво да очакват от нас, когато ни се усмихнат лицемерно.
А хората, които си представих по-горе са живи, но се усмихват лицемерно и нямат мнение по въпроса, защото няма с кого да го споделят и взаимно се подминават безмълвно, всеки забил срамежлив поглед в старите си обувки и четящ под юрганче написаната на тъмно поезия, която ще прочете на група смутени приятели, пред които ще се оправдае 3 пъти и 3 пъти ще се извини преди с нервна усмивка да се помоли безмълвно за разбиране.
А. Котев
Няма коментари:
Публикуване на коментар