УНСССР
















Входната врата на УНСС. Навън времето е горещо и облачно и върху кожата ми се е формирал плътен пласт лепкав секрет. Поглеждам шарените плакати по движещата се врата и навсякъде откривам пъстри колажи от лога на различни спонсори, комбинирани с текстова кутийка „Студентски съвет организира...”. Дори не си правя труда да разбера какво организира; все пак съм четвърти курс и отдавна знам малко повече за „съвета“ и неговите мероприятия, да не говорим, че идеята ми за забавление се различава крайно много от посещение на Котън КЛЪБ, слушане на Графа на живо и Ариана 330 милилитра на промоционална цена.

Зад мен две дебелокраки девойки крачат към входа с големите си чанти с капси и разговарят на колоритен диалект как ги мързи да учат и не знаят как „ша го земат”.

„Знанието сигурно, знанието” - мисля си ехидно.

Електрическата врата се разтваря услужливо и ми предлага обятията на Института. Поглеждам към кабинката, където са охранителите-портиери. Един от тях отвръща на погледа ми и в него виждам отражение на заговор, в който аз съм жертвената овчица. Не успявам да разгадая мистерията напълно, защото очният ни контакт е прекъснат от върволицата клонинги на студентски град – черно леко лъскаво яке върху блузка по тялото, под която се вижда колан държащ модерни дънки с капсички и преливащи цветове. Цялата прелест се носи върху странни обувки с неясна форма и предназначение.

В ръката си всеки един от тези рицари на образователната система държи найлоново пликче пълно със знания. Днес нямам сили да се вглеждам в погледите им. Забивам очи в земята и се старая да игнорирам крясъците, които подскачат около мен и върху мен.

Разнородните диалекти прехвърчат наоколо като екзотични птици, а едно пълно момче със свинска физиономия приковава вниманието на околните крещейки по телефона. Тъй като е вдигнал ръката си по посока на главата, блузката му леко се е повдигнала и е открила обръснатия му пъп. От разговора става ясно, че момчето няма време да свърши някаква работа, а всички са идиоти. След няколко секунди той сваля ръката си, блузата му покрива почти изцяло пъпа, а моравата му физиономия се изнася тежко през движещата се врата. Охраната дори не го удостоява с поглед.

Имам си ритуал – при всяко пътешествие из Института се отбивам в тоалетната. Всеки път когато се изпикая във вонящия писoар ми се струва, че осъществявам връзка, която ме кара да се чувствам по-интегриран тук, а болката в главата ми сякаш се притъпява. Днес на вратата има надпис „НЕ РАБОТИ !!!”. Редовен номер. Не се изненадвам, а изваждам химикалка от чантата си и изписвам отдолу „Ние също”.

По коридора срещам Евгений Нунин, който забързано и жизнерадостно изминава разстояние, кривейки краката си по странен начин.


- Добър ден, Евгений – поздравявам аз.


- Оооо, здрасти! Как си, какво правиш? – влажните му очи се вперват доминиращо в моите, а устните му потреперват. Знам, че само чака подходящ момент за да се изфука и да ме постави на мястото ми. Не го карам да чака дълго.


- Нищо ново. Ти накъде си се разтичал така?


- Отивам до кабинета на г-н Мекярски да попълня един формуляр за командировка. Ще ходим със Студентски съвет в Боровец, един семинар да организираме. Пет дена! – очите му придобиват следоргазмен вид.


- Айде, честито! – отсъждам бащински – запазете университетската чест и не оповръщайте целия хотел.


Евгений Нунин се изсмива грухтейки и две храчки падат върху обувките ми. Той се затътря още по-разбързано по коридора, а аз изпращам с поглед непонятно сучещия му се задник.

Пристигам пред вратата на преподавателя, който едно време не е дошъл когато трябва за да получи нещо, което е трябвало да му дам. Класически случай – не ми се налага за първи път да ходя до Института в извънучебно време за да угодя на настроението и „работното време” на някой преподавател. Чукам и опитвам да вляза, но не успявам. Заключено.


Пищна секретарка минава наоколо.


- Извинете, г-н Душмански къде мога да намеря?


Тя ме поглежда сякаш съм я събудил от сън:


- Няма го днес, елате утре между 4 и 5 часа. – и изчезва в някоя от съседните врати, като подръпва полата си надолу.


Един дебел младеж със свинска физиономия се кара с някого по телефона слизайки по стълбите.

Слагам си слушалките и пускам музика, мечтая да се отделя от този свят. Забързвам обратно по коридора, с надеждата да не срещна Евгений отново.

На изхода, малко преди вратата стои купчина с вестници. От първата страница отново ме гледа ректора с отработена блага усмивка и нагъл поглед, от който ми се повдига. Това е УНСССР – УНеСеСе СеРе или Юнайтед СССР, изберете вие. Има си всичко – култ към личността, бездушни подлоги мечтаещи за огризките на някой ореолест титан, освободени от дълга си разпасани офицери и работни пчеличка с неустановени функции. И много, много дойни овце, кози, крави и прасета. Студенти, които ще окичат на стената съмнителните си дипломи, пред които бабите им ще ронят сълзи от гордост. Будни умове, бъдещето на родината, най-критичната маса общество, най-енергичните и най-горещокръвните, виталността на нацията. Океан от виталност, море от знания и реки от алкохол. Честито на печелившите: незнайни чичовци с джакузита-макузита, секси секретарки и фонтанче на входната врата. Дано не се задавят с някоя по-тлъста пържола, другото не е страшно, защото душите им отдавна са мъртви.

На излизане хвърлям поглед към охраната. Не знам дали ме е погледнал, защото върволицата продължава и в двете посоки. Не мога да видя погледа им, дори и да искам. Две госпожици се оплакват една на друга дали „ша го земат с 6”, а аз отдавна съм забравил за плътния слой слуз върху кожата си.


А. Котев

Мъртви думи



Представям си вилна къща в покрайнините на града, пролетна сутрин, домакинът е седнал на масичка под сянката на лозята, пие кафе и прочита първите стихове от новозакупената стихосбирка на млад автор. Човекът се интересува от развитието на българския език, гордее се с традициите в българската поезия и се радва, че е активен свидетел на продължаването им.
По улицата минава съсед, който поздравява през оградата и подхваща разговор свързан със злободневието. Двамата имат мнение по въпроса, нахвърлят го набързо и се уговарят да се видят през уикенда заедно с други свои познати и да обсъдят събитията от седмицата.
Поздравяват се и всеки тръгва по задачите си...

Малко по-късно през деня млад автор е притеснен, тъй като дебютният му роман ще бъде представен публично на организирана среща от издателството. Ще присъстват стотици, а своите рецензии ще прочететат известни и авторитетни литератори.
На друго място човек се подготвя за среща, на която ще бъде представен роман от нов български автор. Заитересован от новите тенденции в българската проза и изпитва онази трудна за описване страст преди досега с новото произведение. Дали това няма да е нов шедьовър?

В кварталното кафене са се събрали хора, които активно спорят за политика и планират организирането на гражданско сдружение, докато на друга маса работници пивовари са се събрали за да обсъдят прочетена статия, касаеща нова технология при производството на бира.

Всички участници в представените от мен ситуации са между 20 и 30 годишни и живеят СЕГА. Да, в това време, да, в това обещство, да, в тази държава. Представям си ги ясно. Не разбирам бариерите, които им пречат да съществуват.
Дами и господа, българската поезия е на световно ниво. Изненадани ли сте? Не, разбира се, нали образователната система ви кара да рецитирате от 5 годишни, а имената на великите поети са издигнати в култ, за тях знае и неграмотния бездомник, който живее в кашон. Българската поезия е велика, защото езикът ни е богат и красив, а индивидуалистичната ни душевност е богата, характерна и цветна. Българинът-индивид рядко е в сивия спектър, често е цветен, краен, темпераментен, чувства, усеща, живее. Рядко е некритичен, често се замисля върху битието си. Да, българинът чувства и мисли.
Ако уредените общества си ги представям като течаща в една посока по изградено каналче рекичка, то българското общество е бушуваща стихия без корито, която не се поддава на рационални закони, защото всеки тече в различна посока. От бушуващите вълни на повърхността изскачат душевни страдания, умело записани на хартия на български език. Поезията пада и се влива в потока, ставайки част от общата стихийна душевност.
Българинът е генетично обвързан с поезията, тя е същностна особеност, която е дълбоко втъкана в нас от рождението ни. Само ние разбираме поезията си, защото ние сме единственият народ, койото говори на български език. Кой ще ни я оцени, ако не ние самите?
Защо трябва тайно под юрганчето вечер да почитаме някой класик, да приемаме преживяното от него като нещо от първо лице и да се дивим на общочовешките драми, които изпитваме и сами? Не, няма да дочакаме ботоксовите холивудски физиономии да проронят сълза на Яворов, но това пречи ли ни да пуснем сами една дузина в негова чест? Новороденият Дебелянов за чие признание ще се бори, дами и господа – за това на британската критика с изтънчената си ирония, или на немската машина убиваща различието с поезия за цветя, залези и хармонична любов?
Новороденият Вапцаров сигурно ще чака да трупа „Лайк-чета“ някъде между клипчетата на Бийонсе и Ъшър feat. Анелия feat Ka.A2. Dumpbass…

Новороденият Ботев е луд, знаем си, защото не пуска безхарактерни услужливи остроумия подтискайки всяко изразяване встрани от нормата на непукизма.
Чакаме признание и силна икономика в услуга на консуматорската култура, защото сме „сериозни“ и ако поискаме сметка за усещанията си ще ни погледнат с неразбиране защото няма да знаят какво да очакват от нас, когато ни се усмихнат лицемерно.

А хората, които си представих по-горе са живи, но се усмихват лицемерно и нямат мнение по въпроса, защото няма с кого да го споделят и взаимно се подминават безмълвно, всеки забил срамежлив поглед в старите си обувки и четящ под юрганче написаната на тъмно поезия, която ще прочете на група смутени приятели, пред които ще се оправдае 3 пъти и 3 пъти ще се извини преди с нервна усмивка да се помоли безмълвно за разбиране.


А. Котев

Общината уби лятното кино до НДК


Лятното кино зад ръбестия паметник пред Националния дворец на културата в София се намира в клинична кома. Странно, защото през изминалите години стотици зрители дружно се вживяваха в сюжетите на прожектираните родни филми. Фактът, че там бяха прожектирани стари (и не толкова) български филми се допълваше от атмосферата на централна София. Българи, насядали в прохладна лятна вечер пред български филми, при това безплатно.
Също така, не рядко сцената се използваше за концерти на популярни и не чак толкова популярни изпълнители. Тази идилия обаче беше убита безкомпромисно, за да напомни, че ние сме просто петънца върху картината наречена "бизнес".

Какво се случи? През 2010 година Бойко преряза поредната лента при откриването на лятната сцена. Тя функционира успешно едно лято в новия си вид. Базата беше построена от „Виваком”, а договорът за ползване на локацията беше сключен с “Camera”. Всичко мина чудесно до юни тази тази година. Столична Община реши да изкара повече пари от наем на локацията и пусна нова обява за наемател. Така „Camera” си събраха камерите, а „Виваком” увиснаха, макар, че бяха подготвили 50 хил. лева за настоящия сезон, който дори щеше да бъде удължен до 6 месеца. Логично процедурата на Столична Община толкова се проточи, че лятото вече е безвъзвратно изгубено.

И така в приказката, която превърна "обществения кенеф” до НДК в локация с културно значение, победиха протагонистите. Спокойно, има и добра новина, ако ви напират бъбреците, ходете да пуснете една вода зад паметника - кенефът отново функционира.

Миш-маш



Докато се прибираше вечерта към дома си, лирическият герой мислеше за място, което нямаше нищо общо с това, което съзираха очите му – тъмната кална алейка, явяваща се околовръстно на блока, в който живееха стотици съседи сплотени от бетонните стени на сграда, извисяваща се на площ по-малка от тази на стандартен тенис корт.
Режисьорът се замисли, че човек никога не би могъл да определи какъв цвят са стените на блока, колкото и дълго да го зяпа, или да живее в него.
Тъкмо когато мина покрай завойчето на околовръстното, което щеше да го изведе пред главния вход, лирическият герой бе цапнат по главата от плик с боклук. Моментално изпсува яростно и се завзира нагоре, откъдето отговори единствено затихващото му ехо.
В торбичката, която го удари имаше само черупки от яйца, дръжки и семе от чушки. Поради тази причина лирическият герой не изпита болка в главата. Гневно взе торбичката и я изхвърли в близкия контейнер. Докато се изкачваше обратно по стълбите към входа непрестанно се оглеждаше нагоре и се прикриваше с ръце. В главата му онова мечтано място, за което сценаристът подгонен от действието не успя да каже нищо, изчезна. Бе заменено от безцветния образ на реалността, който в този момент се материализа в ума му под формата на вкусен и ароматен миш-маш.


А. Котев

"Апис" срещу Народа



Лесно е да откриеш вдъхновението из свободнотечащите води на интернет пространството. Особено когато българинът дискутира. Представяме ти един миг от твоето ежедневие.




забележка: коментарите са представени автентично без никаква корекция. Подредбата им е плод на footters.blogspot.com


плаща $ 1 886 104, остатъкът го даваме като помощ за развитие

дата: 23.02.2011 г.
мнения: 132


"Апис" срещу Народа
Трагедия в пет действия

Действие първо:
Народът говори.
Българин

Разбира се, защото ние сме цъфнали и вързали, хазната прелива, редовият Българин се къпе в пари, та опрощаваме дългове!!!
Поредният престъпен акт на диваците от ГРОБ!!!


Действие второ:
"Апис" неразумно надвиква народа.
Апис

"Българин" много си тъп! Тия пари никога няма да си ги видим, а така хем ще вземем нещо хем ще имат да ни връщат услуга ама ти си тиква непоръбена и не разбираш!


Действие трето:
Народът отвръща делово докато запретва ръкави и бавно пристъпва към "Апис"
Българин

и каква услуга ще ни върнат тия, бе?!? Хайде подскажи... ще ни изпратят един кораб млади негърки ли?
Впрочем - какво пък толкова... ГРОБ пилее над милиард годишно за издръжка на мангалите, какво занчение имат 5-6 милиона за братският замбийски народ...


Действие четвърто:
"Апис" бива премазан от народната мощ.
до Апис

...тъп си ти! чувал ли си африканец да върне услуга? мързелива са, хленчат постоянно и се държат така все едно всеки и всички са им длъжници...ако му направиш забележка те нарича расист...


Действие пето:
Народът констатира, забърсвайки се от аписовата кръв.
тази седмица
тази седмица управляващите тотално "скриха топката" на държавата! явно си дават сметка, че не ги бива и че се задава метлата и бързат да гепнат последно колкото може!
разбихте ни, гербери, спрете се! избихте рибата!


Епилог:
Интернет поклаща глава и с досада праща останките на "Апис" в Recycle bin-а, наблюдавайки отдалечаващата се тълпа.


Оркестърът свири туш и завеса покрива сцената с тихо поскърцване.

Край

Градски транспорт

Всеки работещ или учещ е изправен пред смазващото предизвикателство да се добере до институцията, която осигурява образователния или жизнен стандарт на подопечните си. Ако не притежаваш моторно превозно средство (не че задръстванията не обезличават предимството на личния автомобил) си оставен на произвола на съдбата или с други думи - използваш градски транспорт. Не знам как е в провинцията, но в столичния град методът за задоволяване на мобилните потребности на жителите е меко казано подигравателен.

Да си представим, че часът е 7 и 10 сутринта. В 8 часа ти трябва да си заел работното си място или да си положил задни части пред черната дъска (май вече са бели с маркерчета, ама карай). Плахо пристъпваш към спирката на автобуса/ трамвая/ тролея, а от там те посреща солидна група гражданоподобни същества. Прилежното ти якенце изглежда смехотворно спрямо одеждите опасващи телесата на трудовия човек на България. Тези доспехи калени в безброй битки за място в автобуса си имат своите отличителни белези. Преобладават безличните цветове, сякаш камуфлаж предназначен за сливане със сивото ежедневие. Ти не им се сърдиш, че са такива, животът се справя с всеки рано или късно. Проблемът е, че те са адски сърдити на теб. Може би се дразнят, че не си като тях, не знам, но ти задължително си „льольо” (каква хубава българска дума) с глупави претенции. Както и да е. Палиш цигара или там каквото правиш докато чакаш по спирките. След няколко десетки минути, тромаво иззад завоя, се задава масивна купчина метал. След като едва не се обръща завивайки, машината уморено застива за няколко секунди. Вратите се отварят, а оттам изпадат дузина измачкани персони и с типичен поздрав предназначен за водача на превозното средство се отдалечават в неясна посока.



Множеството настървено се скупчва около портите на „железния кон” и започва свирепо да се натъпква. Айнщайн сигурно би се хванал за главата когато установи, че неговите закони нямат власт в българския градски транспорт. Само тук на площ един квадратен метър могат да се поберат 10-15 души. Невероятно. Но тези мисли бързо се изпаряват от главата ти, защото е време да впрегнеш цялата си налична воля и нахалство за да имаш макар и минимален шанс да попаднеш сред щастливците намерили място на борда. „Извинете” е най-често повтаряната дума рано сутрин. С този рефрен на уста започваш да раздаваш лакти и с бавна, но сигурна крачка се добираш до заветното първо стъпало. „Влезте на вътре, има още” е също така популярна пословица, която ти отбягваш, но гражданите са влюбени в нея и задължително я привикват сякаш им дава допълнителни сили. С нескрито задоволство наблюдаваш как поне десетима потенциални пътници отпадат от сметките. Една от тях - баба със светло синя коса е втренчила погледа си в теб, поглед изпълнен с очарователна смесица между отчаяние и ненавист. Изпращаш я с усмивка, крещейки на ум „сори кукло, законът на джунглата”.

Порталът хлопва безкомпромисно. Няма мърдане. С тежка въздишка металната купчина поема към следващата спирка. Намираш се на второто стъпало, плътно долепил чатал до задните части на жена на средна възраст. Това щеше да те устройва, ако същата поза не бе заел дядото зад теб. Няма дръжка за която да се хванеш, затова разчиташ на живата маса. Отпускаш се безпомощно. Поемаш си дълбоко дъх. Хмм, значи така мирише българинът. Свикнал си. Внезапно унесът в който си изпаднал е сепнат от писклив глас – „ще слизате ли”. Народът отзивчиво се заема да прави път на трите деца с огромни раници (задължително с висулки). Отнасяш един лакът в бъбреците, а дядото зад теб ти отдава чест с мощен напън. Превозното средство спира рязко. Под чалга звуците носещи се от шофьорската кабина изпопадалите хора наподобяват някаква форма на извратена хореография. Вратникът мощно се разтваря. Децата минават през краката ти обърсвайки те с чантите за довиждане. Хубаво е, че и дядото зад теб също слиза. На спирката има само 7-8 души. Светли минути предстоят. Чувстваш се човек. Не се допираш до никого, че даже и се хващаш за футуристичните висулки (сещаш се, онези мазни гумени примки) поставени из градскя транспорт от нечия енигматична инженерна мисъл. Потегляте.

Андреа пее поредният си химн възхваляващ половия акт, а ти отделяш няколко минути за да поразсъждаваш над възгледите на Ницше или каквото там възвишено си правиш. Но изразът „затишие пред буря” се олицетворява пред очите ти. Изпод подла маскировка на сцената излизат трима контрольори. Те опитно запретват ръкави на шушляковите си якета (за да се виждат униформите им под тях) и се заемат да громят нередовните грешници. Гражданите се стъписват, страхът започва да се предава от човек на човек. Две пеленачета усетили заплахата проплакват, а ти врял и кипял в подобни битки се долепяш до изхода. В цялата тази суматоха си забравил да закупиш пропуск за таралясника (както винаги). Ястребовият поглед на униформена жена над четиридесетте улавя намеренията ти и с все сила се втурва към теб. Червената и къдрава коса се извисява над множеството и заплашително наближава. От ръката и виси уред наподобяващ калкулатор от зората на осемдесетте.
Впрочем откакто инспекторите се въоръжиха с тази техника от тях започна да лъха самочувствие. Не знам, може би бабите се дивят на кубчето с дисплейче, но май ти не си от тях. „Карти и билети”, провиква се контрольорката по твой адрес. Превозното средство удря спирачки за поредната спирка. Червенокосата залита за момент, а ти с премерен скок излизаш на каданс през разтварящите си врати. Отдалечаваш се няколко стъпки и поглеждаш към потокът от хора натъпкващ се през портала. Контролата няма никакъв шанс и тя го знае. Взима 300 лева за какви шансове си говорим въобще...

Палиш цигара, (или лапаш дъвка, както предпочиташ) оглеждаш се. Ръчният ти часовник показва 8 без 10 часа. Тръгваш пеша. Някак чувстваш лекота. Далеч си от онези хора, далеч си от ежедневието. Само ти и прашните улици. Докато изпреварваш заседналото в задръстване превозно средство мерваш лицата на хората през мазните прозорци. Нещо те обхваща. Коремът ти се стяга. Повдига ти се. Карикатура на общество, а ти си просто една безлична щриха. Без капчица индивидуалност. Повръщаш зад едни препълнени кофи за боклук. Пак ще закъснееш. Нищо. Ще походя пеша...